Това е твърде дълбока тема, за която са изписани тонове (не томове) книги, но в последно време ми светна, че има гледна точка, през която са ... полезни. И това е смирението, т.е. обратното на възгордяването. Да, правилно, слабостите ни (поне когато ги осъзнаем) ни приземяват и пукат парашутите, с които се реем над останалите и над земята, онова, което сме си приписали, за да се харесваме – мислим се за много умни, сръчни, надеждни, лоялни, морални, чисти. Особено вярващите – ние просто сме по-добри от всички от останалите, и никога, ама никога нямаме техните слабости. Не крадем, никога не лъжем, не дай си Боже да стане дума за прелюбодейство. Съдим наляво и надясно: “Оу, този има кофти бизнес, налага се да дава подкупи, общува с всякаква сган, не отделя достатъчно внимание на семейството си, превърнал се е в материалист... Ами онази само как бърбори и клюкари; ами как се облича – провокативно ти казвам..., не й е много чиста работата, и пропуска да ходи на църква...” И забравяме да прилагаме в живота си една от Божиите повели, казана неколкократно “Не съдете!”. Опитваме се да изземваме функция на Бога, и не виждаме гредите в нашите очи... Не казвам, че трябва да се вършат неща, за които е ясно, че Господ не одобрява – стремежът да сме чисти и святи, да избягваме всичко нередно ни прави християни (или поне добри хора), но тогава, когато загубим реалната представа за нас самите, Бог допуска някой и друг урок, който ни посочва, че в никакъв случай не сме съвършени, та преди да одумваме, критикуваме и осъждаме другите, да видим дали няма да е по-добре да използваме тази енергия и време за собственото си усъвършенстване, и без това отговаряме единствено за себе си. Благодаря на Бог за подобни уроци! Когато се възгордея и възприема като много духовна и умна, винаги намира начин да ми покаже, че жертвата на Христос не е била напразна – т.е., че сме пълни с грехове и непрестанно трябва да се “очистваме и освещаваме”. Така не ме оставя да тъпча на едно място, подтиква ме да продължавам напред, защото ясно се самоубеждавам, че никога не мога да съм достатъчно добра и чиста, само Неговата милост ме прави достатъчно достойна да влизам в присъствието Му – с молитва, благодарност и смирение, а не с... рогата напред. Необходимо ни е да отстраняваме и превъзмогваме слабостите си, но когато изпаднем в слабост нека я използваме за трамплин, а не за бананова кора.
Да не забравяме, че всички заповеди Бог сведе до две: да обичаме Него на първо място и да обичаме ближния както себе си. Не да мачкаме другите и да сме надменни, да ги критикуваме, да им се присмиваме, а да ги обичаме такива, каквито са - съвсем несъвършени; да влизаме в положението им. Трудно е. Особено ако си "свръх духовен" :)
А сблъсквайки се със собствената си слабост - започваш да виждаш нещата от друг план, доста по-близо до останалите хора, обикновени, объркани, борещи се с проблемите, също като теб... Така че нека се смиряваме непрестанно пред Него и да не се опитваме по никакъв начин да крадем от славата Му!  

Поздравления за поста!

и за твоя също :)))
Приятна вечер!

за благата вест :)

но ми е полезно...
Поздрави и на теб! :)

... и едни ирландци. :)

Раздвижваш всичко в мен, Понтис...
И понеже изтъпявам и ми липсват думи, за да не звуча глупаво, ще си събера мислите и после ще пиша, а това ми се случва рядко - обикновено последователелността е обратната...
Благодаря!