Върви народът...
Изроден.
Нанякъде.
Почти безпътно. Безпосочно.
Без Бог. Без принципи и без идеи.

Вървиме на стада и малки групи.
Оцъклени, претръпнали и апатични.
Или ядосани, непримирими, озверели.

Децата ни тенденциозно биват оглупявани
и стават роби. Побрани в тясната матрица.
Немислещи. Умишлено безлични.
Марионетки във измислени системи.
Възпитани на чалга, кич и груб материализъм;
жадуващи единствено за всичко, измерващо се в цифри.
Обсебени, погълнати от виртуалното.
Отрано се приучват да се възхищават.
Модели са им демонстрирана и поголовна,
безпардонна глупост,
облечена и возена във лъскавост.

И пак сме бледни, както ни описа Смирненски.
Но този път не е от работа и глад. Обратното. От глад и безработица.
Измършавяваме от вперени очи във телевизора,
потънали във все_народни сериали,
опитвайки се да забравим за реала,
докато той изтича
тихо и безропотно.

И ослепени
пазаруваме с торби боклуци,
с които да се храним и обличаме.
И плащаме със всичките си средства
сметките
на монополисти,
които ни ограбват безнаказано.

И боледуваме.
Предимно,
защото не вярваме и не обичаме!
Подвластни сме на всичко,
което раждат Стресът и Невежеството.
Най-вече - болестта на Безразличието.

И битието става скоротечно и безсмислено,
на части го захвърляме.
На месеци в оскъдното пресмятане
как да спестим от тока или парното;
На петилетки; На кюфтетата – от избори до избори;
И на години, запомнени в надбягване с проблемите
от всякакъв характер.

Накрая се отърсваме от него с радост
почти опразнени от съдържание,
подритвали мечтите, целите и плановете,
докато заприличат на останките от нас самите.

Народът мисли, че върви,
а всъщност
безбожно и безпринципно
се влачи, куцайки задъхано.
Уплашено
се хапем помежду си ядно-нагло.
Едни прегракнали и проглушени от лъжи тълпи,
се скитаме на глутници. От мършояди.

С последни сили,
с души, наметнати през рамо,
устискали благодарение на куп компромиси,
не спираме да лазим.

А по-настойчивите още търсят рая.
Но Бог им става чужд и непонятен.
Недосегаем
за пушека от восъчните свещи,
без искрени молитви и без сърдечна вяра.

И оцеляват някак, криволичейки.
Живота дърпат или бутат.
Със неприязън, отегчение и даже на инат.
Да го изтеглят до тогава - до самият край.
Опитвайки се междувременно
да се изплъзнат
от сътвореното от тях самите.
От своя личен, ежедневен ад.