Господ ще върши неща и промени. Отвътре. Ще отмахва прегради. Ще дава вятър в крилете и огън за Него.
Вятър за посоката.
И Сила. Неговата неподражаема и невъзможна да бъде имитирана Сила…
Както и огън - за пречистване, за изгаряне на ненужното. И за ново влюбване в Него.

Предчувствам Го. Предвкусвам Го.
Като особено присъствие. Като първите капки благоуханно миро от океана, който ще се открие по-натам.
Като пренастройка на по-висша честота. Над този погиващ, тесен свят.
И като утвърждаване.
Като засилване на жаждата за Него. Неутолима от нищо извън Него.

Предусещам идването Му по един специален начин, който променя всичко.
Като нещо отдавна приготвено, което просто ще заеме мястото си.

Вълнението и трепета се засилват. Винаги Го познавам по това. С Бог няма безразличие, умора или равност. И не може, и не би трябвало да има!

Когато дойде в телесната ни скиния, ставаме като онзи горящ храст, който привлече вниманието на Моисей. Гореше, но не изгаряше. И всичко човешко в такъв момент отстъпва пред светостта. Сам Моисей осъзна, че е на свята земя. Промени ходенето си (а от тук натам животът му никога не бе същия), изу сандалите си, защото само така се доближаваме до Бог – с осъзнаването за Неговата святост и смирявайки се пред лицето Му.

Всеки искрено вярващ и следващ Бога може да е горящ храст.
Интересно е, че в споменатия кратък текст няколко пъти се пояснява, че храста бе бодлив. Не бе просто някакъв красив, благоухаещ храст, а бодлив. Сам по себе си не бе нещо, което да искаш да доближиш и на което да обърнеш внимание. Даже вероятно обикновено го избягваха... Ала Божието присъствие променяше всичко. Превърна храста във велико явление. В чудо.

 Изход 3:1-6

И се питам - защо точно огън? Защо не сияние, цветове, мъгла, силен звук...
Защото Господ е винаги горещ, винаги активен, винаги в движение. Каквито иска и да сме ние за Него. Иска да горим - в живота, в отношенията си, в дейностите си, в служенето си.
Не да се процеждаме, търкаляме, не да бъдем носени от вятър и течение, не просто да ни има, някак си... А огнено.

Не с разрушителен огън. А по-скоро като огнено чудо. Което да привлича и други. И когато видят този огън в нас, да поискат да се доближат, усещайки, че това е нещо необикновено, че е свръхестествено. Да видят Бог. Сред бодлите ни.

Там, при Хорив - мястото, където Бог обеща освобождение на израилтяните, сключи договор с тях, където им даде Завета. Но преди да стори всичко това - мястото, където ги призова да се съберат. Мястото, на което присъстваше.

Та... думата ми е, че Господ може да ни прави горящи храсти. Да горим за Него без да изгаряме. Тъй като огъня Му е нетленен. Но е без да може да сме незабелязани, защото когато Бог присъства, това се усеща от всеки, който има отворени духовни очи и уши, и от всеки, който Той иска да привлече.
Трябва да познаваме този вътрешен огън, за да познаем и Него...
 

Даниил 7:9-14

Амин!

Пуснете огъня на Святия Дух да ви оформя и пречиства.
За Бога, бъдете горещи.
Бъдете горещи за Бога!

Бог с вас!