Непестеливо
отварящи се
постепенно
огнени очи.

Сдобиване със ключ.
Открит сред ирисите.
Отваряне.
Натегнато.

Първоначално Пандора се съпротивлява.
Улавяне на всички скорпиони и змии
от нея изпълзели.
И укротяване. Със длани. На неукротимото.

Забърсване на жилавите паяжини. От ъглите.
Изчистване на толкова натрупан прахоляк...
Обръщане на времето напълно отначало.
На нула. Не на “пак”.

Приижда изгревът. Неуморим.
Неумолим. Или измолен.
Горещо-кадифено-близо.
Хем покорЕн, хем волен.

Освобождаване. На сънищата.
И уплътняване. На окончанията.
Почти до скъсване.
Или спояване.

Надбягване по вихрени поляни.
И много смях. В гонитбата.
Преследване и криене. По детски.
Адреналин на струи. Във ушите.

Примижване.
За преценяване на разстоянието.
Напрегнато снишаване. За кратък миг.
Точно преди разтварянето на крилете.

Леко пристъргване
или потрепващ гъдел,
нахлуващ
от епицентъра на слънчевия сплит...

А
после.
Вероятно
висини...

Люси, адски ми хареса твоето "Трепет(но)" и със същия успех може да бъде и в проза, но това не е критика, а само мое мнение!;)

просто искам определени паузи заради значението, което влагам, заради натъртването. Накъсано. На дъхове. Така ми идват. Такъв е моят стил :)

Благодаря ти! :))

Разбрах те и продължавай в същия дух!:))

не бих могла да спра ;))))

да уловиш неуловимото... Да се надбягваш с вятъра...
Успешен полет!... :))

но иначе го почувства много точно :)))

за стиха "И уплътняване. На окончанията."!

Ако е в проза, ще се загубят три четвърти от очарованието и половината от съдържанието. Това го казвам най-вече на Милен, ако ме чуе, де! :))

Родена си птица. Но после си забравила...

Само предлагам като идея, а самия автор разполага най-вече!;)

... ,, Вероятно висини ... '' - и само висини да бъдат ... :)
Винаги пишеш с плам blagovestie , силно е, сърдечни поздрави! :)

Дали се забравя, Краси... Поне до стрелата май не успявам :))

Милене, аз те разбрах :))

Благодаря ти за отношението. За пореден път ;)

Да запалиш небето - това ще е следващото. Някога. Пак...

Но доколкото разбирам от поезия, това е поезия. А аз държа да разбирам! Но ето, че за стрелата не го разбрах, ама карай...
Всеки пише себе си, Люси. Ала това не означава, че не пише поезия. Литературните родове и жанрове, всъщност са начини да пишеш и изразяваш себе си. Това, което ти правиш. Така че нямаме противоречия. Въпреки твоите усилия... :)))

знаеш ли как ми се получава, Краси :)))))

Но ти благодаря за великодушното мнение, винаги си ме надценявал.

ПП: Птицата не забравя, че е птица и че може да лети. Поне до стрелата ;))) Така просто не може да не го разбереш ;)

Хубав ден, усмихнат и без противоречия! :)

Разбрах. Както знам, че и ти ще разбереш ето това:

На перваза седят Гарвана и Слънчевия лъч и хвърляйки по едно око на гукащите в люлката близначета, тихо си говорят:
-- О, да! - каза Гарвана. -- Те все още разбират всичко, което им казваме. И ние, и цялата природа. Дори езика на вселената разбират и си говорят с нея, както с нас. Но това е до време... А тяхното наближава.
-- И с тях ли ще стане така? - натъжи се Слънчевия лъч. -- Толкова свикнах с близнаците и не ми се вярва, че...
-- С всички човешки деца става така - прекъсна го с въздишка Гарвана. -- До днес си говорят с всички нас, а утре вече са забравили езика ни. Което е завинаги! И за всички. От началото до края на човешкия род... Всичко видяно, чуто и научено от нас се забравя.
-- И защо? - попита Слънчевия лъч.
-- Защото трябва да продължат сами. Всеки път и всеки следващ път...сами.
-- Защото вече не им трябваме ли? - въздъхна Слънчевия лъч.
-- Не! - отсече Гарвана. -- Защото така трябва!

ПП: Не слагам кавички, тъй като това тук е една свободна интерпретация на фрагмент от романа "Мери Попинз" на Памела Травърс. Все пак, доста отдавна съм го чел, Люси... :))