Със ситни, леки стъпки
се придвижвам
бавно
по петолинието на емоцията.

На дребни, животворни капки,
които разпилявам. От себе си.
Целенасочено. С желание.
Напълно и съвсем нарочно.

Задвижвам тихичка мелодия.
Стояла там и чакала. За мен.
Прилича на изконен древен зов. На галопиращо туптене.
Китарно. Барабанно? Саксофонно! Неопределимо е...

Притискам голи върхове на пръстите. Отвътре.
Долавяйки, попивайки трептенето.
И го задържам жадно. Заедно със стонът.
Усещане, непреодолимо, като гравитация. Мечтано, като п(р)олет.

Променям до сияние червеното в душата ти.
Докато стане ярко виолетово.
А после се взривявам, на талази,
до яростно оранжево. Извайвайки сърцето ни.

... Преди да се стопя и да изчезна.
Превръщайки се в топъл полъх по платната.
Във кедрово-санталов дъх
от ехото на вятъра...

ПП: "Видях" "Дежа вю"-то, прибирайки се от работа, когато по пътя, при един канал близо до блока ми, две птици се любеха. Напълно извън сезона :))) Казах си: "Я виж ти! Сграбчили са и почти огъват петолинието на емоцията по никое време, захласнати, нажежавайки я до червено. Но явно си струва...” Разбира се, в моето дежа вю страстите са изцяло духовни! ;)