Снегът се рее и натрупва. Феерично. Привидно пухкаво-нежен. Изящно се впива в иглички по боровете, за да се задържи. Провисва ги, натежавайки с белотата си. Принуждава ги да се покланят на цялата красота, която сам предизвиква. Но пък именно те носят.

Бяло е. Хищно бяло.
А някои го виждат красиво. Блазя  ви. Вероятно заради възможността върху чистия лист да напишеш каквото си пожелаеш. Да твориш. Да съшиеш парчета от своите мисли и чувства до дъгОвни мостОве. До чувствено. До сияйно. До мечтано. До пълноспектърно, пулсиращо, шарено.

А после... да го изтриеш. Ако поискаш.
С няколко шепи снежинки, подхвърлени импулсивно, когато силата на слънцето не достига.
С няколко капки тишина, пробуждаща всемира със забавящия й ритъм. Все по-бавно и твърдо.
С няколко щрихи чисто бяло. До самота, от която горчи. Поради хладното време. Поради това, в което се превръща тишината, когато стане нежелана и принудителна. Бреме.

Снегът капе. Виждам как затрупва наред. Не прегръща. Тежи. На парцаливи емоции студ.

Искам си пролетта, когато всичко се ражда отново и кипи.

Искам сезонът да е
нестуден,
неравен,
нежилав,
нечужд,
неприспиващ.
Друг.

аз го чувствам така... Снежната виелица е студена и хищна... В момента пиша нещо подобно...
Лек ден - в очакване на Топлота и Светлина, благовестнице!...

и същочувстващи...

Топло-светло да ти е, Марине! :)

напоен,
изключващ,
нечувстващ,
невъзможността
за (нежност?)

Останалото не понасям. Сезонът, който описваш. Онзи - с липсите...