когато затворя очи...
море от бели треперливи брези, което люлее
клонки от пръсти и хладни устни - листа
топло-уханната пръст с кълнове от люцерна,
прорастващи в ярко оранжево с над 100 атмосфери
розовия кълвач
онзи часовник, без стрелки, които да сочат бисерите от изкормени миди
вятъра, заплетен в косите, и обитаващ ги
влагата, галеща скулите, докато се стича в сърцето
бадеми и орехи върху подноса от изветрелите спомени, идват новите
цигулков лък с косъм от грива на див свободен мустанг
бялата риза без копчета
плюшено малко мече, спечелено на стрелбището в парка “Любов”, напоено със мен
мивка, пълна с чаши от недопито кафе
дъгата, под която ръцете се сплитат, заветно
водорасли в лилаво и гора от рубин
горещи зеници, отразяващи същността ми
саксийки с малки бодливи цветя
храм, огън, тамян
поля, небе
орли и елени

отварям очи...
ранения кон, гледащ ме жално, с бездумна молба
останалата купчина от камъни, които ме чакат
изпочупени нокти
изподраскани в лед устни,
револверът
с един-единствен куршум
топлото слепоочие
лек натиск със палеца
неописуема светлина

затварям очи
вали
вишнев цвят
И летя.

Самоубийствено ли си настроена?...

небитието?

Лети Люси, лети!
И издигни се високо,
до небето чак,
там където,
слънцето може
да изгори крилата ти,
но пак бъди,
БЪДИ ИСТИНСКА!

Марине, не знам. Но не и към Людмила :)

Краси, може би ОТ небитието... :*

Yohnny, и това. Благодаря ти... :)

Алекс, благодаря, старая се! :)