Това е последният смислен филм, който гледах (макар, че е доста стар, или именно затова)  и ме трогна.
Включваме ли се знайно и незнайно в подобно "движение"?
Правим ли добро без да търсим отплата или сме слепи за хората около себе си и за техните проблеми, защото твърде дълбоко сме затънали в собствените си малки грижи.
Спомням си, когато още живеех в "Младост" 4, как можеше и посред нощ да поискаш нещо от съсед, как всички се познавахме, лятото децата играехме на улицата без притеснение от минаващи коли и педофили, нямахме мобилни телефони, компютри и интернет, но общуването беше истинско и лично. Още се сънувам там, защото след като смених няколко квартала - не намерих подобно общуване, остана в спомените ми: сърдечност, взаимопомощ, близост. Когато татко почина внезапно - всички се чудеха с какво да помогнат; на балът ми пък имаше всеобща радост, такива неща.
А сега дори не си зная съседите, поздравявам всички, за да не изпадна в неловко положение. Стоим си в кутийките, разделени от няма и 10 см., а сякаш са различни светове, които нямат допирна точка. Забравяме, че ако стане пожар или наводнение у съседите - и ние ще сме засегнати. Само да не е лично, човешко... Изобщо човещината ни плаши.. Да не говорим за близостта...
Ама аз откъде тръгнах - къде стигнах.
Приятен ден :)))

"човещината ни плаши" - добре казано. Страшно е да проявиш човещина, защото се брои за слабост; страшно е да 'получиш' човещина - ставаш длъжник и пак пречи...

и за съжаление ... вярно, а най-вече ни пречи, че си пречим да чувстваме :)

в Младост4, то не пречи. Автобус 213, па слезни на предпоследна спирка, дето и параклисче има, и дървено топче. Народ, деца, съседи, все хора близки. Седни на една от многото пейки, и така. Спомен мил сърце ще стопли и на душата драго ще ти стане.

ама от пусти ангажименти и 15-тина години разлика - време не остава. Иначе там си е същото, зная, и точно затова се сънувам там, защото ми харесва и защото е различно :)
Благодаря за поканата! Хубав ден :)))
ПП: Това си беше моята спирка :)