Когато аз и децата ми гледаме небето то да е лазурно синьо, да има красиви изгреви и естествени залези, неопетнени от смог и наслоена мръсотия, дошла от другия край на планетата или от завода отсреща.

Искам и в идващия век, когато мен вече няма да ме има, все още да има питейна вода. И от нея да не се мутира. Или умира.

Искам вкусът и ароматът на плодовете и зеленчуците да не останат в детските ми спомени.

Искам, когато видя тийнейджъри, да се усмихвам вътрешно. И да се чувствам горда, че са нашите деца и внуци. Че са българи.

Искам, когато в магазина ми влезе пенсионер, да не се налага да пръскам с ароматизатор след него.

Искам да купувам сирене от мляко и месо от истински животни – такива, каквито Бог ги е създал и ни е дал за храна (последното прозвуча зловещо, но не съм вегетарианка). Ако може това месо да не е престояло някъде замразено в продължение на 10 до 30 години.

Искам да не виждам навъсени, нервни, угрижени майки; тъжни, отчаяни пенсионери и агресивни и невъзпитани деца.

Искам като си включа телевизора да науча нещо практично и да се замисля за стойностните неща. Да ми идва вдъхновение, да ме избива на алтруизъм, а не да пия валериан.

Искам думи като чалга, наркотици и проституция да бъдат просто описание в тълковния речник, което при нужда и за обща култура, хората да научават от там.

Искам книгите и изкуството да са на почит и новото поколение да е грамотно, образовано, интелигентно и подготвено за реализация. И то именно тук, в България.

Искам да работя и то по-възможно най-добрия начин и никой да не ми пречи за това. И едновременно, забележете, именно чрез труда си, да осигурявам напълно материалните нужди на моето семейство. Говоря за прехрана, не за разхищение.

Искам на пешеходните пътеки пешеходците да не тичат като гламави и вместо клаксони, разменяне на реплики или показване на среден пръст, да виждам усмихнати лица.

Искам хората да чувстват, да търсят, да намират, да творят, да обичат – с всичките си сили, масово, според талантите и способностите, с които са благословени.

Искам в душите ни да има поне зрънце вяра, колкото синапено семе, но почвата да е добра и да я подхранваме.

Искам да се сещаме за Бог ежедневно, а не само на Коледа и Великден, докато приготвяме някакви питки и козунаци. Да следваме принципите и нормите, които ни е завещал, за да можем да се чувстваме удовлетворени, пълноценни и щастливи.

Искам всички да сме по-добронамерени, независтливи, беззлобни, толерантни и великодушни. Да задушим и премахнем посредствеността от всички места, на които се е настанила така нагло.

Толкова много ли искам?!

Аз също го искам!

че не само аз го искам! Колкото повече, толкова повече.
Но толкова ли налудничаво и наивно звучи да го постигнем. Невъзможно ли е...
Хубав ден, portishead!

ПП: Обещано ни е: "Искайте и ще ви се даде!" ;))

И аз го искам, и се моля за това!

Сн С