Когато нещо не достига,
и светлината губи своя блясък,
когато вътрешно е равно и духът примира
и няма никакво издигане и тласък,
а само тъпча на едно и също място...
Когато стане гладко, равномерно и повърхностно,
и слънцето не грее с пълната си сила.
Тогава искам просто да заспя
и да пропусна
безсмислените празни мигове.

Когато въпросите се блъскат
ослепели и свирепи,
хаотични, нараняващи,
а отговорите - месо и кал изравят и разкъсват,
докато болката стане завладяваща.
Когато страховете пламват и започват да поглъщат,
а чувствата се задушават, и го правят парещо
или процеждат се през гърлото присядащо.
Тогава чудя се как да постъпя правилно,
какво да правя, кое фактически да избера.
Заравям острите си пръсти надълбоко в нея,
във същността ми, и стискам.
Без особена пощада.

Започва вътрешна борба велика,
война на ерите и вековете,
онази - водена от абсолютно всеки -
между разумът и сърцето,
а странно как
винаги и именно
      Душата ни
          (подаръкът от Него)
                страда...

В живота се преживяват последователно моменти на търсене и на успокоение, питай старите хора : )... Но и в двата случая се страда.
Чудесно си го изразила! Поздрави!