Докато дишах, мечтаех, грешах и се лутах
се случваше...

... всички лица на моменти ставаха маски
и се сменяха толкова често,
че спрях да ги разпознавам

... всяко докосване се превръщаше в драскане с нокти,
докато виждах калта по ръкавите,
и усещах попиването й в мен

... миризмите се лутаха във всичките крайности
и се наблъскваха като вятър във ноздрите -
неопределими, песъчливи, несвои

... всички гласове ставаха непознати при непредвидени обстоятелства,
думите – куп безконечни фонеми,
откъсващи части от мен и побягващи в мрака, като хиени

... всяко име ме жегваше под лъжичката,
а наляво растеше пожар, докато съмнението повтаряше:
каква ти обич, какво ти приятелство, какъв ти рай

тогава
всяка рана засипах със сол и барут
и по белезите чертаех историята си,
драсвайки клечката

докато чух, не просто с ушите,
в сърцето си:
Бъди благодарна!
Да обичаш истински те учат единствено трудните за обичане