Без отклик
останаха думите.
И честотата на вълните
вече липсва.
Мълчанието между нас увисва.
И тежко, застрашително,
зловещо става даже,
готово всеки миг да изкрещи,
да ни размаже.

Боли.
Гори - разгаря се, а после тлее.
И всеки другия обича,
доколкото му стигат силите,
колкото има дързост и смелост,
и както умее.

Или пък не...
Задържаме я.
Смачкана и изтощена.
Поизбледняла. Вяла.
Потискана и вече като изхабена.
Озаптена.
С вериги.
Окована.
Разбита.
Разпиляна.
Или просто неоценена,
отхвърлена,
не-събрана.

Така не можем да СМЕ.
Без отклик.
Без криле.
Без огън.
Без небе.

С всичката си пламенност и нежност,
от дъното на цялото си същество - целувам те.
Каквото дадох - подарено е.
Каквото взех - ще пазя безнадеждно.
Обичам те.
И днес със теб сбогувам се...

Уникално е ! С пожелание за щастие и успехи!

Натъжи ме...

много съжалявам, миличка...

благодаря ти...

и мен ме натъжи стихът, въпреки, че е написан прекрасно...
Дай още един шанс!

не винаги зависи от мен...
Благодаря ти, миличка, че никога не оставаш безучастна! :*

Това, че не разбираме понякога любовта, не значи непременно, че е няма.
Много вълнуващо стихотворение, поздравления!

Чувствен и емоционален, но и тъжен!.. Желая много щастие!