Тъмно е. Черно е. Нощ непрогледна.
Гладиатори станахме вече със тебе.
Един срещу друг - на арената.
Но този път и двамата ще бъдем мъртви,
отвътре,
след края.
Никой не печели в тази игра.
В тази битка,
в която довършваме любовта.
Тя е единствената жертва.
И цена.

Не спирай да режеш, да разкъсваш.
Така ме улесняваш.
Вече просто няма какво да вземеш.
Няма и какво да даваш.
Защото си дадохме всичко, което можахме.
Не съм дребнава.
Не искам нищо обратно.
Имам достатъчно.

И сега
оставяме я да лежи в прахта.
Окървавена.
Обезобразена.
Притъпена.
Жалка.
Покрита с гнойни струпеи - лъжите ти.
И мойта ненаситност.

Зарязваме я сам-сама.
Непотребна.
Стъпкахме я.
Заплюхме я.
Безогледно.
Садистично.
За какво ни е?
За да боли?
Мерси.
По-добре да я затрием тотално.
Нечовешки.
Злобничко даже.

Пепел сме.
Разпиляна.
Полепваща.
Замъгляваща.
За нищо не ставаща.

Гладиатори сме с тебе.
Загубили всичко.
Ограбени.
Ядни.
На себе си.
И един на друг.
Ние ще оцелеем.
Но нея вече я няма.

Прекършена.
С пречупен гръбнак.
С избодени очи.
Без крака и ръце.
С обезкървено сърце.
С отрязани криле.

А беше красива
и пламенно жива
Безкрайно истинска.
Обаче не достигнаха сили
да я задържим.

Затова - ето -
с един замах
я довършваме,
за да спре да тупти.

Край...

Много силен стих, дори и с носталгията и тъгата си...
Поздрави!

не идва след толкова много думи...

кажи ми...

ще го преживявам...

съжалявам да чуя това...Стискам палци!

Хей, Вlagovestie, така силно изразяваш чувствата си, че се прекланям пред таланта ти!!!