Когато си помисля, че се губим

настава буря, чувам тътена й... Бясно е.

Светкавиците яростно проблясват – червени и зловещи.

Стихийни ветрове кикотейки се злобничко отнасят

пробягващите подивели мисли

и ги разкъсват хищно, като парцаливи и ненужни вещи.

Раздира се на малки разпилени късчета

изтръпналото ми във систола сърце.

Продънва се неистово и пада, смазвайки наред безмилостно

загубилото облик, нежност и коприненост,

объркано - побъркано небе.

Забърква се коктейл от чувства - до сива смес,

медузено – пихтиеста, и облачна, и блудкава.

А хаосът приижда титанично, ужасно страховит,

на мощни огнени талази,
на груби и безжалостни вълни,

които давят, преобръщат, обезсилват

(от тях неистово, изгарящо боли).

В главата ми настава пустош

и само развилнялото се огнено море
горчи и пари в нея.

За дишането просто не достигат сили,

от тази стягаща и задушаваща тъга.

И всяка песъчинка въглен е, попадащ някъде на дъното

на моята уплашена и сгърчена душа.

Разклащат се опорите на онемелия, загубил привкус,

ослепял и свит до малка черна точка свят.

Напрегнат и скован, в гримаса занемял за миг,

преди да се разпадне на парченца;
собствен ад

от каменни отломки, люта пепел и щипка скърцащ мрак.

Когато нишките помежду ни някак си се късат,

оставам отчайващо, свирепо сама.

Не мога малко по-малко да те губя. 

Не пак.
Няма да го понеса...