Изпускам нишките, които ни спояват
и те се разпиляват.
Горчив привкус след себе си оставят
и кървава е дирята им.
Бразди от огън и жупел по пътя си прогарят.
Ще са нужни урагани, за да заличат следите
от дланите ми, вкопчени в гърдите ти.

Разтворих гръдния си кош и го извадих
блестящо и туптящо. Още.
После го изпуснах
случайно или не, в краката ни, в прахта.
Не мога вече да отмия,
дори със всички сълзи на света
острите парченца от обида,
набити надълбоко във плътта му.
Остави го.
Дори на мен не ми е нужно.
Има много по-важни неща.

Изпускам нишките и те се разпиляват,
като сноп от нерви, като изтъркани юзди,
като изпусната в калта художническа четка
пред недовършена картина. И уви,
останаха безброй неизживяни чувства.
Изморявам се, спирам да се боря и мечтая,
когато губя смисъла и силата на любовта не зная.

Изпускам нишките и те се изпаряват,
безследно, мрачно и насила,
вяло или яростно се сливат,
като червеи,
някъде далеч от мен, в ефира.