Не знам къде е точно точката,
която ме пречупва,
когато съмнения, обиди, страхове
със ледените си самотни пръсти
сграбчват и сърцето стискат,
яростно и гневно изцеждат любовта ми
и ярка, жива кръв навсякъде разплискват.

Не знам къде е границата, след която
няма да има връщане назад,
виелици засипват безвъзвратно пътя
и ще те чувствам чужд и непознат.

Не знам защо е  нужно всеки ден
да стискам зъби, да преглъщам, да се боря,
когато вече се натрупва в мен,
наред с несигурността във любовта ти,
сиво-бяла и горчиво-хладна тягостна умора.

Не знам какъв е градусът
на който замръзвам или се стопявам.

Но знам, че толкова боли,
че става трудно дишането,
въпреки че още продължавам...