В момента, когато съумях
да се намеря в тишината,
изтръсках
със замах сърцето си.

Мастилото се разпиля
и оцвети лИста на изгрелия ден.
За  щастие
не съм способна на пестене.

От този миг
емоции, илюзии, мечти и цЕли
се плъзват волни и неукротими.
На табуни. Без ред и без предели.

Хрумна ми,
че вече не съм
и няма как да стана
отново
табула раса.

Макар че още не знам
много,
като че ли
всеки ден
разбирам достатъчно.

Или поне колкото
да стъпя във следващия си
привидно невинно-прозрачен лист,
който да изрисувам и да изпиша
с непонятни драскулки и грижливо извезвани знаци,
кодирали същността ми.

И определено
дълбоко в себе си осъзнавам
как с всяка мисъл и щрих,
които добавям, откривам и уплътнявам,
загубвам
безвъзвратно
бялото знаме.

Но пък себе си –
на парченца и вдъхове
точно така
неизбежно събирам.

В танца
с удивителни, въпросителни, многоточия, точки и пламъци.
Без чужди кавички.
Наречен Живот.

Вероятно
ще ми е ненаситно и ярко
поне до деня,
когато ще скъсам всичките рамки и граници
и ще се прислоня
напълно свободна и цяла
в нозете на Бог.

http://www.youtube.com/watch?v=YO_-TZBcHdk

Вероятно
ще ми е ненаситно и ярко
поне до деня,
когато ще скъсам всичките рамки и граници
и ще се прислоня
напълно свободна и цяла
в нозете на Бог.

а и целият стих... прочетох го
с душата си..

Свободата заслyжава скъсването .
Само тези които вярват , разбират свободата !
Поздрави , Лу !

прегръщам ви...