Преди да измие ръцете си
от Разпятието, което подписваше,
за да се оневини,
Пилат, от Понт, смътно попита:
- Какво е де факто истината?
Съществува ли във действителност?
Какъв е нейния цвят? Има ли вкус?
Едва ли си има собствено име?
Не е ли истината според човека
и всеки да си я носи и има…

Би било удобно, нали?
Но не би!

Истината не е удобна и мека постеля,
на която да се излегнеш.
Не е топла дреха. Пълна паница.
Чаша с лед. Или без.
Истината НИКОГА не бива открита
на дъното на бутилката.
В чужди устни. В остарелите книги.

Едно обаче улучи Пилат -
истината определено има цвят:
на туптящо сърце.
И в известен смисъл е нещо лично.
Някакъв вид притежание.
Доколкото човекът има самият Бог
или успява да Му подражава.

Истината е оръжие. От паралелна вселена.
Най-могъщото. Най-великото.
Реално. Непобедимо.

Истината е остра.
И улучва неизменно всяка слабост в окото.
Истината е пълна с милост и напълно безмилостна.
Абсолютно познаваема.
И енигма.

Благодат и закон.
Завет. Дар. Договор.
Камък и свитък,
изписани с руни от всички страни.
Стрела, с плът по нея.
Прашка без камък.
Дълг и избор.

Думи и тишина.
Агне. Лъв. Гълъб. И кон.

Истината е кинжал, забиващ се до дръжката, без остатък.
Тя разделя денят от нощта. Светлината от тъмнината.
Доброто от Злото. Верността от невярата.
Любовта от липсата й.
Провалът от устояването.

Истината е почва и семе.
Огън и слама.
Брадва и дърво.
Хляб и елей.

И знаеш ли, Истината е всичко, което си струва.
Тя е сила, която
надживява живота и побеждава смъртта.

Затова
тя се целува,
дори когато убива.
Всеотдайно и пламенно.

На колене!