Луната хвърли закърпената своя златна мрежа
и хвана вкупом всичките звезди.
Небето развълнува се безбрежно
и дъното си с поднебесната покри.

Разсърдиха се облаци преславни, 
надигнаха надиплени чела
и прогърмяха със сарказъм, застрашително,
строявайки военни колесници със впрегнатите буйни ветрове,
да отвоюват своите чеда.

Простора се изпъна, като безконечен списък,
записал, от Адам насетне, всички грехове.

Пътеки се затулиха и избледняха
и Космосът простена развълнуван, удивен.

Дочу се тържествуващ и разкъсващ мрака Рог.
Ръката Му посочи повелително посоката,
в която всички да се взрат.

Тогава спряха и приведоха надолу погледите. 
Събраха ги във точица една -
човешка фигура сред тъмното на хълма Мория
се открои над всичко, ярко и внезапно.
Сред сключените длани грееше 
запален мъничък светилник.
До Трона чак се извиси молитва тиха,
отронена от съвършено разположено сърце, 
облечено с любов, със вяра и в смирение.

Бог вдъхна жертвата. С наслада и удовлетворение.
На устните Му пламна радостна усмивка.

Преобрази се мигом цялата вселена,
а светлинката блесна и се разгоря,
щом дъхна върху нея Източника.
Потоци гъста светлина 
излязоха от Него, безпрепятствено,
разстлаха се, заливайки навсякъде
до озаряване, до прекрояване и обновяване.

Луната, изтъняла като крехък сърп, засрами се
и пусна всичко, дето бе отнела през всички векове от древността.
Оттегли се, защото бе настъпил краят на Нощта.