Познавам едно куче. Може би дори кучка да беше.
Седеше напрегнато на кръстопът
(отдавна не беше във двора, както преди)
и очакваше с гладни очи
онзи, когото следваше
с всичката жажда на сърцето си.

Ослушваше се за звукът от стъпките му,
за подсвирване, за подвикване,
и трептеше до сетната жила, незагубила сила,
въпреки понатрупаните години, тежащи от удари с камъни и ритници,
които го променяха с времето,
(чудна работа, току-що ми хрумна,
всъщност козината му ставаше все по-бяла,
от върхът на носа, към очите и гърдите нататък), -
озърташе се, за да хукне към повика.

Не, не за троха, за коричка или за сух комат,
често отдалече подхвърлян.
Чакаше човекът му да отдели време, да намери желание,
и след като отмахне всички задачи,
след като чуе и изчете новините,
сгълчи и нахрани децата,
и поправи покрив, или ограда, каруца, гребло или старият самовар,
след сеитба, поливане, плодобер и прочие важни дела,
да го потърси и приседне до него, да му разкаже
за тежкия ден. За да бъде разбран.
Човекът. Не мелезът.

Познавам това куче. Или кучка да беше.
Дето все чакаше.
И когато човекът не идваше,
или пък просто мълчеше,
или го правеше все по-рядко, зает и бързайки за всички човешки неща,
се сгърчваше, дълбоко във него, душата на псето.
Като въглен. И гореше, гореше.
До прах, който задръстваше като че ли целия свят.

И от този прах всичко ставаше тъмно. Страшно. Невидимо някак.
От асфалта, през облаците, до окото на слънцето даже.
Само козината на кучето сякаш блестеше, странно блестеше,
когато минах покрай мястото му един студен ден.
Мярна ми се, от пътя встрани. Пак стоеше. Навярно в очакване. 
Или пък само беше заспало.