До всички
отхвърлящи Господ.
Роптаещи,
недоволни,
болни
от своето метастазно пораснало Его,

До всички ни,
когато мятаме гневни, 
отровни, скверни,
хулни, несправедливи, неверни,
тежки и гнили
думи и обвинения
по Неговото и Него -

Какво правим?!
в незнанието,
студенината,
гордостта,
нелюбовността
и самозабравянето си?!

Всъщност в такива ситуации и моменти
хвърляме камъни към Небето.

А после се чудим какво пада стремглаво отгоре ни.
Болезнено. По живота ни. 
Затрупващо. Във сърцата ни...

Не, не това е наказанието от Бога.

Пада онова, което от вътре-то ни
се е родило и сме извадили -
безплодни
късчета твърд прах и лед.
Дори бивша пламенна лава...
Камъни.

Връща се
хвърленото
от нас
НаГоре.
Нашето.

Настръхваща е твоята гравитация! Но правдива. Когато хвърляме камъни към небето, с какви очи после молитва отправяме? И смеем ли опрощение да искаме?

Дам, жизненоважно е какво вадим от себе си, понеже то свидетелства какво носим и има последствия, които се налага да живеем. Определящо важно е и какво отношение имаме към другите, тъй като то рефлектира обратно. Но към Него и към Небето какво изпращаме колко е важно!... Гравитацията е неизбежна. Всичко се връща.

"Когато хвърляме камъни към небето, с какви очи после молитва отправяме?" - то е важно да не се отказваме. От Бог, от молитвата, от надеждата ни, а Той има предостатъчно Любов, че да понесе всичко и да отвърне с Любов. Но така написано от теб, ми хрумна, че и по очите ни, според накъдето гледаме, ако гледаме, хвърляйки камъни, по очите ни ще падат тези камъни... Сигурно така някои спират да виждат. Отъмняват съвсем. И в безумието и без_просвет_ността си не знаят нито какво, нито защо, нито по Кого хвърлят. Ето това е повод за онова искрено възклицание: "Боже, колко мъка има на този свят!".

Прегръдки, скъпа ми Емелика.

Защото нали знаеш че си четем мислите без да сме си срещали очите. Чиста Гравитация :-)))
Наскоро си дадох обещание, препоръчано ми отдавна...
Да си нямам работа с хора, които не са Вярващи! В Господ или „нещо“ над тях...!
Достоевски май беше казал.. (както го помня):
„Човек, който не носи вяра в нещо над него,
не може да понесе собствения си товар!“
Но аз все пак питам плахо – Амма, то защото се страхуваш от Господ ли Вярваш в него?
Добре де... Разбрахте ме...
Благодаря ти Люси... така липсваш когато те няма в този блог да го размислиш!
Много майски усмивки и споделени вдъхновения да имаш!

Благодаря!
Насърчаващи са :)

А обещанието ти звучи като истина, която трябва да се следва...
И не, не страх, а любов е приближаващото към Господ, ключът за ключалката към дълбините Му. Безкомпромисна, безостатъчна любов. Но и любов с респект пред всичко, което Той Е. И със смирение за всичко, което е човекът, тоест аз (винаги в 1 л. ед. ч.). Ала някои хора бъркат страхът и уважението. Пък те са от съвсееем различни източници.

Красиво и светло да ти е!

не хвърля от доста време в определено отношение камъни към Небето, които после се чуди как падат стремглаво отгоре му, болезнено - по живота му, в сърцето му. Пише си авторът, но може би поради метастазно поразналото му Его, не съзнава, че пише за себе си :))

понеже си дава сметка за собствената си непълноценност, несъвършенство, слабости и недостатъци.
Винаги пиша и за себе си, естествено.
Не знам някой да може да пише за другите, или за съвсем непознати му, чужди неща, още повече, когато написаното е вид поезия. Поезията е по-специално, особен вид писане, Николай. Всеки вид творчество е най-вече самопознание и себеизразяване. Или надникване далеч отвън себе си, но заради себе си главно. Пък понякога стига и до други. Себеподобни. Или остава абсолютно неразбрано от никой друг (както е в повечето случаи, междувпрочем); или съвсем мънинко, частично доловено от някой; или връщащо обратна връзка, рефлексия, която води към нови неща, нечии. Което май е смисълът. В обменът, когато е добронамерен.