Ето един от любимите ми стихове, който често ме кара да се "сравнявам" и да тествам чувствата и състоянието ми според Божия стандарт, който е много по-висок от човешкия. В днешно време понятия от рода на любов, обич, приятелство са изместени, изкривени и изопачени; значението на най-важното в живота ни - любовта във всичките й форми, е префасонирано, да не кажа обезобразено. Ето Божият модел:

“Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не отпада;” (І Коринтяни 13 – 4:8)

 

А как е при вас? Можете ли да обичате така приятелите си, съпрузите и съпругите си (за тези, които са се сдобили с такива), децата си, родителите си, съседите си, колегите си, околните, всички?

Кого и как обичате? И какво ни пречи да обичаме така? Способни ли сме изобщо на такава любов – всеотдайна, неегоистична, жертвоготовна, поставяща другите пред нас самите (ама че трудно, а? Егото ни крещи, че така “не е честно”). А каква любов изискваме от другата страна? Бихме се радвали да получаваме именно описаната любов и нито грам по-малко...

В обездушаването си човекът трябва да потърси опора в Бога (защото в света никоя опора не е здрава и трайна като Всемогъщия!). В Библията Бог ни е дал всичко, от което се нуждае онази наша гладна и жадна нетленна част, която пренебрегваме най-много, макар че само тя ни остава за вечността за разлика от всички други неща: дрехи, материални принадлежности, слава, престиж, идеи, имоти и т.н. Дори злобата, завистта, омразата, препирните, непростителността – нищо няма да отнесем след като напуснем тленното си тяло. Отново остава любовта – значи не само на земята тя е мерило за нашата чистота и духовна зрялост, ами предопределя къде отиваме за вечността.

Освен, че никога не отпада, любовта е мерило за всичко.

Преодолейте онова гадно гласче, което ви нашепва, че първо трябва да получим, за да дадем; че когато обичаме - ставаме уязвими и злонамерени личности могат да се възползват от това за лична изгода; че щедрото “пилеене” на чувствата, времето и добронамереността ни правят слаби, следователно “не оцеляващи” по общоприетите критерии. Това гласче не е с божествен произход. То не мисли за нашето добро, не е градивно, не помага, не предпазва. То задушава най-светлото и най-доброто и ни превръща в роботи, ограбва ни от най-голямото богатство, лишава ни от пълното щастие и удовлетворение, защото сме създадени по Божият образ и подобие (ако някой от вас е произлязъл от маймуната, искрено съжалявам – аз съм Божие дете) и именно Бог ни познава най-добре, знае кое е най-добро за нас и кое ни кара да се чувстваме пълноценни, свободни, необременени. Само да допълня, че любовта, за която говоря, няма нищо общо със секса, особено с безразборния секс. Говоря за платонична (а не плътска), духовна любов. Онази – вечната, която преодолява смъртта  преминава и във вечността.

Тя не трябва и да е подбрана, окована, удобна (тоест да обичаме само онези, които са ни “лесни” за обичане, симпатични, от които имаме някаква изгода или просто сме привлечени).

Един кратък тест: обичате ли хората, с които се сблъсквате на работното си място? Ами чуждите деца? Ами съседът, който тропа по стената точно когато е станало най-весело? Ами лелята, която взе по-голямата част от имота на село?

Ох, само да не си помислите, че аз вече съм минала “изпита”! Провалям се всеки ден. Трудно е да се обичат другите. За съпругът и децата – отвътре ми идва, те са моята най-голяма отговорност и дар. Но онова със съседите и дразнещите клиенти, които не отговарят на поздрава “Добър ден!” – за тях някак си трябва да се боря, за да ги обичам. Да се боря със себе си – най-трудната битка. Но, слава Богу, Той ми дава сили. Очиства някой и друг вреден навик; окастря пристрастията ми; изобличава ме; и ми подхвърля горецитираният стих, карайки ме да се смиря пред Неговата мъдрост и чистота. Припомня ми и друго, написаното точно преди тези стихове, за да проумея колко е важно да обичам:

 

“Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.” (І Коринтяни 13 – 1:3)

 

Моля се за всички ни да можем да обичаме така, както Бог повелява, за да постигнем хармонията, пълнотата и мирът, от които се нуждаем, за да докажем, че сме Негови и да имаме сили да му служим по време на това приключение, наречено живот, което Той ни е подарил и да го оползотворим пълноценно, така че един ден да чуем:

“Браво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над много ще те поставя. Влез в радостта на господаря си!”

Бог да ви благослови!

Бог ни обича абсолютно всички с абсолютно еднаква любов всяка една секунда от живота ни и никога не ни съди ~ чудесен пост ~ Бог да благослови и вас ~