Странно нещо е човешката душа. Хем е вечна, хем толкова крехка, че само една дума може да я съсипе, да я умъртви. Нищо, че продължава да мърда.
Подложена на безброй въздействия всеки миг и въпреки това оцелява. Мачкана, потискана, нагрубявана, свивана до микроскопични размери, разтягана до космически. Скъсвана, раздирана, ранявана, закърпвана. Обезцветявана или сияеща с всички цветове на дъгата и още милион непознати нюанси. Умее да боли изгарящо, непоносимо; да е притъпена до сиво или да произвежда енергия и щастие в ядрени мащаби. Свободна и роб. Свята и опорочена.

Упорито закотвена или жадно устремена след някой или нещо.

Способна да устои на ледено, както и на вулканично горещо.

Оцеляваща с безсрамно малко, изпосталяваща от изобилие.

Странна. Непозната. Непонятна. И в същото време болезнено близка.

Чужда и неотделима едновременно. Силна и безсилна. Уплашена и безумно дръзка.

Заблуждаваща и заблуждавана. Виновна или не. Красива и безлична. Противоречива и крайно семпла.

Кой (освен Бог) може да я опознае напълно...

И след като я опознае докрай, може ли да я обича истински (освен Бог!).

Понякога се хващаме за нещо, вярваме в него с цялото си същество. Но минава време. Време с различна продължителност. Обстоятелства се наслагват и променят. Гледни точки сменят ъгъла и светлината... И тя – душата, също се променя. Рядко от големи събития. Твърде често от нещо наглед незначително. Но пък изведнъж можеш да станеш друг човек. Поне да се почувстваш различен, а може би дори... непознат, чужд. Просто от една дума, от едно чувство, от нечий жест и хоп – целият ти свят се преобразява и прекроява, а ти продължаваш да си една прашинка, но толкова осезаема, толкова... крещяща.

Но изследвана или не, разбрана или не – душата ни идва от Бога. И е вечна. И на фона на краткия ни живот тук, не можем да си позволим да сме безотговорни към нея и към това къде ще прекара вечността. Така че – не я оставяйте недохранена, безпризорна или окована.

Тя е могъща, може невероятни неща, способна е на подвизи, на чудеса. Само й позволете да разпери криле и я обичайте. Вашата и душите на другите.

И после гледайте. И чувствайте... Изцяло. Без остатък.
Въпреки болката. Въпреки всичко.

Необятна Вселена е човешката душа и ето.. познавам си уж моята, пък ме изненадва често...И най-обичам миговете, в които се е усамотила /душата имам в предвид :)))/ и намира постинги като този, в които открива сродна на нея...В такива моменти като че ли става някакво сливане...преливане. Не знам необяснимо е, но е хубаво!

че те има, както и други като теб! Благодаря ти! :)

Загадка е душата на човека.
Ключът от входа и не е в ръцете ни.

ключ, monaliza121, е Любовта :)))
Светъл ден!