са опасни
разкъсващи
разбиващи
с трясък
и нищо
не е в състояние
да ме спаси от тях
заблудите ми
са унищожителни.
взривяват тромбоцитите
и онзи мускул
имащ връзка
(но понякога,
само понякога)
с нетленното
и ставам разрушителна
за всички и за себе си
а от това боля
раздиращо боля
и затова
ще се вградя
във центъра им
точно миг
преди фитила да запаля
(ще стане всеки миг
и моля се да дойде бързо края им)
да разградя
до атоми и молекули
илюзиите си
наред с останалото
с онова
което ги поражда
и да ги пръсна и загубя
в пространството и времето
да ги превърна
във безвремие
в небивал сън
не ми благодари
и не е нужно
длъжна бях
длъжна съм
единствено това
би могло да ни спаси
евентуално
от още...
заблуди и илюзии
от мен самата
и от ада ни

на тъмната страна ... И няма защо да си благодариш.

да продължавам да стоя и да се губя в мъглата.
Не че не искам.
Не че не опитах.
Не трябва.
Правя нещастни всички около себе си.
Нали?
Спасявай се.

опита, но
не успя.
Защото не поиска.
Не пожела.

(мразя римите в черно!)

не съм достатъчна.
Не съм била.
И явно няма как да бъда.
Ти ме научи на това.
Потвърждаваш го
при всеки мой опит.
Не спираш
да ме разбиваш.
Поне докато има
какво да унищожаваме.
И много добре знаеш!
Само дето и ти не знаеш защо го правиш...

Що за диалог само?!
В блога.

Ти
и още малко.
Някъде по средата.
И всеки следващ път.