И танцът свърши...
Стори ми се бавно-бързо.
Стопи се огъня.
До твърде бледо.
Вероятно
поради екс-оранжевото,
(което, между впрочем, не омръзва).
Остават само въглените – почернели,
изсъхнали,
не стават даже за рисуване.
Разпукват се и се разпадат
по устните ми, 
онемели,
от спиране да те очакват.
Пропуснат призив...
Разбита на парченца вяра
в теб.
Скок.
Отвъд бръснача, по който ходех
от известно време.
Ще мине.
Въпрос на оцеляване.
Излизам във заслужена ваканция,
защото и най-добрите воини
имат нужда от почивка.
От зареждане, от възстановяване.
Поне след битка...
А моята приключва днес.
Събирам си останките
и продължавам.
Както винаги,
откакто се познавам,
навярно откакто съм създадена –
напред.

И ще съм жива.

Точно колкото и ти,
любими...

vbox7.com/play:0db67133&r=emb

приключва само и едва когато забравиш, че си влюбена в любовта, Люси!

от днес я заличавам.
Обещавам!
Открих, че любовта,
освен всичко останало,
притежава способността
не само да вдъхновява и възражда,
а твърде успешно
да руши и унищожава...
Така че
за мене битката приключи.
Загубих всичко,
но много изживях,
достатъчно като че ли научих...
Родих се,
дишах, падах и летях,
на пълни обороти бях.
Е, мъничко умрях...
Стига ми!
Накуп получих дозата,
достатъчна за цял живот.
:)

относно... ПТИЦАТА, която си и ти:

ПТИЦАТА

- Как изглежда отгоре светът?
- Светът е добър.
- Лъжеш!
- Така изглежда отдолу.

- Уморяваш ли се?
- Умората е земно понятие.

- Крилата ти са слаби.
- Отскоро летя.
- Имаш хубави крака.
- За приземяване.

- Очите ти са зачервени.
- От залези.
- А сенките под тях?
/ Въздишка на птица. /

- Завижда ли ти някой?
- Долните.
- Какво не им стига?
- Височина.

- Докъде си летяла?
- До хоризонта.
- А отвъд?
- Оттам няма връщане.
- Сигурна ли си?
- Там и сигурност няма.

- От какво се страхуваш?
- От земното притегляне.
- То принуда ли е или навик?
/ Мълчание на птица. /

- Била ли си в клетка?
- Тръгнах оттам.
- Ще се върнеш ли някога?
- Всички се връщаме.
- Завинаги?
- Периодично.
- То не е ли същото?
/ Усмивка на жена. /

СЯНКА НА ПТИЦА

- Очите ти
са празни стаи,
препълнени
с отломки от душа.

ПАДАЩО ПЕРО

- Тук, в небето, думите
са безтегловни.
Само теглото тежи...

сянка на птица...
Поне до метаморфозата, ако дойде.
Карай.

Благодаря ти, Краси! :)

този танц никога не свършва! Само ритъма се сменя понякога и партньора за танц, ама това само в краен случай...

Благодаря за окуражаването... :***

Права си Люси, понякога любовта може да има и обратния ефект...
и човек трудно може да се съвземе. Познато чувство...И една неизлечима рана...
Надявам се за теб да остане нещо много красиво, неизживяно до сега...
Поздрави за прекрасното стихотворение!

Привет !!!:)

...

прав си, Сашо.
Хубав ден! :)

Ах как личи само липсата на Адам в живота и през висичките тези години. Нямало го е да може да му споделя всичко, и тръгвала в какви ли не грешни посоки. Едничкото и е било този блог, в който да си споделя живота> Ако адам го имаше, щеше да е вседостатъчен свят за нея в който и с който да споделя всичко и може би...нямаше да я има в този блог, поне не и по този начин...