Буркан със светулки
пулсира във мен.
Понякога
пускам някоя или няколко
да полетят и посвЕтят навън.

Свободно,
без юзди и без нишки,
с които да ги придърпам обратно.
Просто
ме радва да знам, че дори и далече от мен,
ще намерят себеподобни,
с които да направят рояк.

Ще стават все по-силни. Все повече.
Заедно
ще пораждат
още повече светлина.
До ярък крясък сред мрака,
който го скъсва на две.
За да се п(р)огледне оттатък.
Докато привличат цели тълпи. След себе си.
До отмахване на всяка безпътица, лутане, тъмнина.

Понякога
искам да счупя стените от тънък кристал.
Ей така,
за да видя последствията.
Да освободя всички светулки
от този крехък затвор...
И се питам какво ли ще стане,
ако успея
да преодолея желанието за притежанието им.
Да позволя да се слеят,
извън границите ми.

Понякога,
(но само понякога),
... поне за миг...
светват така,
като че ли
току-що съм изхвръкнала, пак,
от Ръката на Онзи,
дето живее на Трона
в средата на Рая.

В такива моменти
си пожелавам усилено -
по-често,
`понякога`
да се трансформира
в перманентно и винаги.