Тази нощ насън плаках за България. Имаше много струпани хора, подреждащи се като на 2 лагера, готвещи се да воюват. Някаква жена притича и попита на английски кои са (като националности, тоест кои ще влязат във война). И с моят развален английски й казах, че всъщност всички са българи. И заплаках от осъзнаването на това. Сълзите ми падаха горещи, като восък, стичащ се от запалена свещ, и капеха на земята, като дъжд, а в гърдите ми избухна непоносима болка.

Знаете ли, ние не точно воюваме, но има повод за болка и сълзи, защото разединението и разделението са навсякъде и по всяка тема, във всяка област и сфера. Липсват съпричастност и грижа един за друг. Българин за българин.
В битка един с друг ли сме? На дребно, безцелно, егостично, озлобено, саморазрушително, отстъпнически, вместо да сме един народ, движещ се към една Цел, с обща кръв, история и вяра.

Господи, възкреси и спаси България и я приведи в Себе Си, моля Те!