прехласващо...

Добро утро с това страхотно изпълнение, Люси! :)

и останалите му изпълнения си ги бива. Ама много! :))

Малко ми е чудно, че те прехласва най-тъжното Адажио в историята на Класиката и Предкласиката. Сигурно си падаш по тъгата. Или...

каквото и да напиша сега в своя защита - очевидно е така :)))
Но само заради надеждата зад тъгата. Сещаш се: светлината се откроява по-силно, когато си се сблъскал с мракът. Болката придобива смисъл в белезите от уроците на живота. Любовта бива оценена, когато си разбрал колко рядко се среща в истинския си вид и колко е крехка...

ПП: То и дългите и трудни пътувания до съкровени места и над(личностни) цели не е за всеки, но понякога е призвание, по-силно от всичко друго. Или...

да те поправя, Благоухание! Не съкровени, а свещени места. Като това тук.
И да продължа си позволявам. Ако зад тъгата стои надеждата, то тогава и светлината стои зад нея. Което е един малък парадокс. Но може би ти имаш друго предвид. В болката няма смисъл. В причиняването и обаче вероятно има. За жалост! За оценяването на любовта всяко време подхожда. А в лъжовен вид тя не се среща. В неразбран и неразбираем вид я има, но това е различно...
Сами по себе си пътуванията са трудни и за всеки са те, ако всеки ги иска. Пътят ни учи и научава, не само когато е към Голгота. Призвание? Надали. По-скоро неосъзната необходимост. И в мига, когато тя стане осъзната, вече сме пристигнали. Затова казвам, че пътят в пътуването ни учи и научава.