Има едва няколко седмици,
запазени и заявени отдавна
за Жътвата,
за която
всички виждаме, че времето е изпръхнало и назряло.

Бог вече даде ранния дъжд.
Отдавна.
След като зася изобилно.
От него земята омекна
и живи води стигат до семенцата,
попаднали на добра и откликваща почва.

А сега,
или съвсем скоро,
предстои изливането
на късния дъжд, за узряването на голяма реколта
от скъпоценни души за Царството Му.
От призованите и избраните. С гладни за Него сърца.

Спим ли, възлюбени,
нехаем ли,
заети ли сме с житейски неща,
заплитаме ли се в дребни свои желания и стремежи.
Оставаме ли хладни или невежи
на призива.
Продължаваме ли да бездействаме,
гледайки единствено себе си.

Без траен огън. Само отделни искрици.
Без пълно покорство на Него.
Без зачитането на Кръста с цялото му значение.
Без славословия, поклонение, посвещение.

Нашествието, което живеем,
ще ни постресне и мотивира.
Казват, че семето на вярата е кръвта на мъчениците.
А тя се пролива
всеки ден.

Моля ви…
Моля се
в проломът,
очертан от старите корита на буйни води,
но сега пресушени.
Сред камъни и скали.
В обветрени дефилета.
Пред Лицето Му.
За пламенност и всеотдайна любов.
Пак по Лука 10:27,
но без пропускането на последния ред.

Защото
писаното остава.
Винаги.
Словото се привежда в последната фаза
на изпълнение. Дума по дума. До сетната йота и запетая.

И наближава.
Жътвата. В Края.
А след овършаването
очаквайте -
облечен във сила и блясък,
опасан с величие и мощ,
въздаващ справедливост и чест,
с непреодолимата си пълна слава -
Господаря ми.

Безначалния.
Вечния.
Всевластния.
Святия.