Когато Му позволя
да изкара от мене неща,
скътани навътре, на скришно, сред пепел, паяжини и прах.
Когато рискува да го направи.
Ослепявам.
От болката.
От цялата мръсотия,
станала видна и видима.

Падам. На колене. По лице. Свита на дъното си.
Онемяла. От жалката гледка на моето собствено аз.

Неизвестно и неприятно. Но което съм. Навътре. Под опаковката.

Благодаря Му. Че ме обича.
Въпреки мен. Въпреки всичко.

После се втурвам. Далеч от онова себе. Все по-близо до Него.
Гмурвам се. С молитвата светлината Му да отнеме и да очисти
всички петна.
Да отмие отпечатъците от пръст. Да ме закърпи и изцели.
Да изстърже натрупаната ръжда. Да изхвърли всичко бедно, пусто, незлатно.
Да покрие голотата, след като е разпердушинил илюзии и представи.
И да ме облече в Истината. Тоест – със Себе Си. Пак.
Възможно най-голям дял от мен.
Или колкото мога да понеса.

ИзвадИ, Господи, и сетните боклуци и камъни
от браздата,
която дълбаеш, за да ореш и засяваш на времето Ти, едва след това.

Научи ме как да Ти се покланям. 
Как да се моля
за добрите Твои неща,
без да отсявам според човешки ум и егоистични критерии.

Прежаднявам
по Теб, Господи.
Излей се. Моля Те! На заветна любов = милост. И благодат.
Нека се напоя. Изобилно.
Ти знаеш как щом прогледна, прочуя и извикам към Теб
със сърцето си,
цялата
ожаднявам...