Ех, когато животът заприлича на помия
така изпитвам нужда и стремеж да го разбия.
Да го изтъркам, да го залича.
Докрай чертите остри да замажа,
та мръсотията и черното да не личат.

Да го захвърля даже често ми се иска,
но вкопчил се за гърлото - не пуска, стиска.
И ето че борбата продължава,
ту кротичко притихва, ту буйно рита, хапе, шава,
ту спъва ме, гаднярът,
ту аз бананова кора подлагам...
И точиме се, двамката, прегърнати,
танцуващи на стар и неомръзващ шлагер.

Не се отказваме един от друг,
какво ли бихме правили,
ако от битката ни здрава се откопчим.
И бихме ли забравили
един за друг какво и колко означаваме...
Ааа, няма да го пусна. Не и доброволно.
Никакво предаване! :))

                  (по молба на приятел за нещо прозаично :))))

Катана пак се уреди, че и стихотворение му посвети Люсито...:))))
.......................
Твоето стихотворение ми напомни за един друг поет, Люси. Дългичко е, но ще го постна при теб. Заслужава си да си го припомним:

Вяра Н. Вапцаров



Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.



С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!



Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"



За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.



Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.



Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.



Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.



Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?



А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Поетично си предала мисли,които вълнуват и мен...

стихотворението е за всички припознали се. Катана бе катализаторът :)))
Вапцаров винаги има място в моя блог. Благодаря ти!

мдаа, понякога е и това... животът.
Признакът, че го притежаваме (и побеждаваме) е, че се вълнуваме :)))

ЛУСИ, ТОВА СИ ТИ..ЕДИНСТВЕНА И НЕПОВТОРИМА! И НЯМА ДА ГО ПУСКАШ..КЪДЕ ЩЕ ИДЕ..КЪДЕ ЩЕ ОТКРИЕ ТАКАВА ЯКА ЕМОЦИЯ..ТАКЪВ ВЗРИВ..КЪДЕ ЛУС?

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

понякога опитите твърде много болят...
Прегръщам си те с много обич, приятелко! :*

Съгласна! Поздрави!

пък и не бива.
Поздрави и на теб! :)))