И наранена и уморена, успявах -
политах.
Сразена от бури и мълнии,
прегоряла и черна,
и осветена до сляпо,
покрита от прах, кал и лед
пак можех
да се издигам нагоре,
напрягайки всичките мускули, сили и воля.

Обезкрилявана бях.
Няколко пъти.
Но пак го умеех, пак го постигах.
Защото тЕ вярвах,
обичах по-силно от всичко,
повече от целия свят,
взет наведнъж,
това между нас.

Но вчера захвърлих ги -
не просто в ъгъла,
не само в килера – за после.
Изгорих ги на клада,
както бяха свалени – директно в душата ми,
отразявана в някакви зеници пусти.

Не са ми по мярка крилете,
не ги заслужавам
и вече ще ходя.
Е, повалена,
първоначално пълзешком ще се влача,
подкосена, поне още известно време.

Честно ли? Зловещо боли.
Там, където бяха. Празно е мястото.
И сиво, и грозно, кънти.
Но все някога ще се справя,
няма как – въпрос на оцеляване
на това, което от мен е останало.
Моля се по-скоро да е.
Да те забравя.

Красив стих със силно емоционално въздействие!
Благодаря ти!
Весел, слънчев и ползотворен ден!

Знам КАК БОЛИ!

Поздравления !

Тази болка...толкова силно я описваш...:(
Сложи си пак крилата, толкова ти отиват! Толкова хубаво описваш летежа си!!! Прекрасна седмица с много крилати моменти ти желая! :*

раните ще зарастнат
и крилете
пак ще израстнат : )...
Знаеш...

Радвай се ,дори когато ни боли,защото сме живи и имаме чувства...защото чрез болката приемаме уроците на живота!!!
Прегръдки!!
Разпери си крилата и пак ще полетиш!!