Когато прилепнем към нещо и се концентрираме изцяло върху него с време, чувства, мисли и енергия, се брои за крайност. Трябва да подбираме в какво влагаме времето и дарбите си (т.е. животът си).
В Словото има едно място, на което Бог ни казва, че е по-добре да сме студени или горещи, но не и хладки. Амбивалентността е равносилна на нищо в много случаи. А когато става въпрос за чувства и енергия, какво значи средно положение?
Животът не е толкова дълъг, че да сивеем и да се обезличаваме. Ясно е, че биват запомнени само ярките личности; впечатляват ни силните характери и съдби; постъпките, изискващи усилия и някакъв вид саможертва дори, а не лесното – и това не е случайно, те не са били по средата, в един момент са избрали и са последвали твърдо своята посока
Какво е другото - между двете крайности обаче - умереност или посредственост.
Аз съм от хората, които трудно намират златната среда. Преди много исках да я намеря, често се “озаптявах” и “нормализирах” за много неща, а в последно време се питам дали е златна и ако я открия -  дали ще съм доволна. Не, че имам голям шанс, де...
Може би инерцията е удобна: в живота, работата, взаимоотношенията. Но едва ли е съзидателна. Какви следи оставяме, плъзгайки се по готовите релси.
Казват, че крайностите са вредни и трябва да ги избягваме.
Е, аз обаче искам за някои неща да съм крайна, ей така - напук на общоприетото.
Искам да съм крайна, когато обичам; когато вярвам; когато върша нещо, което считам за правилно и полезно - да е с всичките ми сили и способности (иначе по-добре да не го подхващам); когато захапя цел или кауза - да я бутам, дърпам и извървя докрай. Искам да мога да си позволя да съм крайна и убедителна, когато говоря за нещата, в които вярвам. Не тесногръда, разберете ме правилно, а стабилна, основана на вътрешно убеждение, подковано от опит и знания.
Та, противоположно на стандартното схващане колко е хубава златната среда, аз пък си позволявам да твърдя, че за някои неща, и то за вечните, нетленните, невидимите за очите ни, е по-добре да се стремим към положителната крайност.
Доколкото успеем - успеем, това е нашият житейски път и той трябва да има само една посока - напред и нагоре! Никакви осреднявания, моля! Дерзайте :)) И Бог е там – на всяка една крачка пред вас, както и на високото, на върха.

но нека бъдейки крайно чувствителни да намерим и баланса в положителното, за да ни носи щастие.

да търсим баланса, но има неща, в които просто трябва да се хвърлим целите, докрай :)))

никога не ми е харесвало...Аз съм борец за обречени каузи, но съм борец.

значи си приличаме. И обикновени си падам по трудните ситуации, избирам си ги да са именно такива :)))
Явно сме нещо като последните самураи...

не харесвам хора, които се страхуват и в повечето случаи нямат мнение...

и не можем да сме други, това или го имаш отвътре или не. Та - ще си го носим ;)