Покълват бавно думите ти в мен...
Без тъмнина и сенки,
опитомено-неопитомени,
ярки, топли, светли.

Не зная кой от нас е по-смутен,
дали смутени сме изобщо.
Като че ли така е винаги било,
или било е ясно, че ще бъде.
Вярно! И колко просто само...

И въпреки че липсва логика,
както и разум и “нормално” тълкувАние,
да те докосвам и целувам няма да престана.
Поне така си мисля...
Всъщност знам го. Няма!

Объркващо ли е или подреждащо
не знам. Ти знаеш ли?
Изследвам очертанията
на ръцете ти,
на пръстите,
на устните,
когато моите във твоите се сгушват,
приемайки от пулса им.

Онези, дето
непокорно ровят във косите ми,
които проследяват всяка моя фибра,
които
радостно запълват напоследък дните ми.

Бавно проследявам ги със дъх,
усещам от страстта ти буен лъх.
И плъзвам се,
за постоянно,
вътре в теб.
Както и своето място ти в мен зае...