В мен винаги се борят хиляди въпроси.
Понякога са пърхащи и меки,
друг път направо стават като трънчета и неприятно остри.

Но ги харесвам. Всичките.
Това е Пътя, по който крача.
Със моето си темпо, в самонадеяните стъпки,
до следващия хан,
където отговорите намирам,
приседнали  на топло, до камината.

Събирам следващите Питанки
и продължавам
да издирвам
себе си и всичко, което смятам, че си заслужава.

Оприличавам моите въпроси на цветя.
Събирам ги в букети
(и в хербарии).
Дори се случва да ги пия в билков чай.
За противоотрова. Или отрезвяване.

Обаче скоро чак ми беше натежало
от драскащи въпроси – лепки.
(Познавате досадното растение,
промъкващо се подло сред тревите,
където се разхождате невинно,
което само чака да се закачи.
Би паднало от дрехата на съществото ви едва ако откъсне дял от него…)

Накратко:
бодеше ме енигмата за любовта и липсата й.
Досещате се… Защо се случва да изчезне?
Да се превърне в нещо чуждо. Непонятно.
Да се осакати до своята противоположност.
Дали е неизбежно… да се изчерпа в някакъв момент.
Да избледнее. До безцветност.
Каква е тази толкова човешка и суетна склонност
да я предаваме, продаваме и губим. Да се отказваме от нея.

И многократно питах -
не е ли любовта НАД всичко?!
Нали самият Господ потвърди,
че именно по Нея
(ако я имаме и даваме)
ще ни познае като Свои Си.

Накрая
стигнах до прозрението,
че Любовта
не се побира в рамките на нечие класифициране.
Определено
не е само коктейл от шупнали хормони.
Нито мълниеносен взрив на сетивата
(фактически не продължава дълго, ако се базира
на чисто физическо привличане)
Не се изчерпва да е просто някаква първична и стихийна сила.
(Макар че се вдълбава. Гради и разрушава. Бива си я...)
Все пак
не й достига истинската пълнокръвност,
не получава триизмерност,
ако остане да е хипотеза, повърхностна емоция или идея.

Със себе си се съгласих,
как тя
е винаги различна.
Поглежда според същността на всеки. Уникално и неповторимо.
Да, тя е химия,
и метафизика,
и истинска магия.
Но за да остане, за да пребъде – трябва да е избор.

… Но знаете ли…
може би въпросът е толкова излишен...
Защото всичко свършва, ако си отиде!

Ако я няма вече, ако не владее -
душата
губи смисъл и значение.

Понеже така и така
не вярвам
да има живот
след
Любовта.

според мен бог визира /ако има такъв / не личната любов, а безрезервната любов към всички същества. но ние винаги търсим и се опитваме да запазим личната, вероятно защото все не можем да надраснем себе си. поздрав.

Да , с много лица е любовта. Разкрива ни кога по малко , кога повече ! Тя има нужда от обгpижване , в противен случай си отива . Накрая си казала много , Лу !

Из не вярвам , че има живот след любовта... когато я има има и живот- другото е Друго нещо! :))

Искаме да я усвоим, изконсумираме, имаме.
И тогава не надрастваме себе си, егото ни. Бог наистина има предвид любовта към всеки и всичко, човещината, правилното отношение, пазещо и чуждото достойнство, цененето на човешката личност и грижата за душите наоколо. Но любовта е не само многолика, но и приема много форми и оттенъци. Бива ралични видове, но винаги си струва. Поне докато е любов.

Кой може да опознае Любовта? Сърцето ни е напръстник, а тя е Океан...

Хубава вечер, мила! Зарадва ме присъствието ти, както винаги.

тя е избор.
Хората сме свикнали да й придаваме ту романтичен ореол, ту да я приравняваме с инстинктите, като по този начин я оставяме да идва и да си отива, когато ни/й скимне. Но да обичаш е избор. Да показваш, че обичаш, е избор. Да можеш да обичаш, е избор. Да избереш любовта пред всичко останало, е избор. Да отвориш сърцето си - с годините става все по-труден избор. Да даваш - също.

Явно обаче се раждаме със способността да избираме любовта. Виж децата. Това е част от очарованието им. И от силата да ни пленяват. Те обичат с лекота, безрезервно, изборът им е любов...

Отплеснах се съвсем от стихотворението, но почти винаги така ми се получава. Изразходвам емоцията в процеса на писане и после търся други стимули и нови посоки за мисълта...

ПП: Когато стане дума за грижа за любовта, винаги се сещам за Малкият Принц и Розата му...

ти си право в десятката. Така започна този стих.

И напълно споделям, че след любовта и да има живот, то той е нещо друго... ;)

Благодаря ти!

никога не ни напуска, Люси. Дълбоко вярвам, че дори в най отчайващите ни моменти, които наричаме безлюбовност тя си е в нас и свети. Лъчи себе си навън и държи отворена вратата ни за навътре. Така привлича останалата без дом Обич. Завръща я в подслона на желаността и прави от нея цялост. Нищо не е изгубено в този свят. Той е завършен - в кръговрата си, а Любовта го прави вечен. Животът и цъфти в стремежът човешки. Цъфти в красота и нежност. Просто е нужно търпение.

Дано си права :) Казала си го твърде красиво.

но едно е сигурно... след нея няма живот...
усещам бодящото тръчне в сърцето и крача напред...
топла прегръдка за теб...

Благодаря ти...

Прегръдка и за теб, мила!

ПП: По-добре да ни боли, отколкото да я няма, нали? Но най-добре е, когато ти дава криле. И вятъра за тях.

"Понеже така и така
не вярвам
да има живот
след
Любовта."
...има Любов след живота...
:*

Tvoiata poanta mi haresa mnogo, mnogo poveche!

I go viarvam, mila! Ne moje da e inache.

PP: Izviniavai za latinitzata, no ne se styrpiah, a poglednah prez telefona. Tova e edin ot nai-hubavite i mydri komentari, koito sym poluchavala. Blagodaria ti ot dusha!
:***