Най-сетне съвсем неизмислено
прогледнах отстрани,
след като пуснах
да се развие
и периферното зрение
и  отмахнах мъглата
от огледалото
(в профил, анфас,
за обратното виждане
и отвъд видимото.
Предимно).

Не понасям Матрици.
Отвращава ме празнотата,
с които се врязват.

Продължавам.
Все по-високо. Все по-нататък.
Разсичам
и последните прокъсани нишки
от въжета,
които все още ме прикрепваха,
макар и отчасти,
все по-слабо и бледо,
към тази Голяма Илюзия,
наречена тук.

Буквално усещам,
не! - направо живея -
как се оперяват и израстват,
не без болка,
крилете
(от онези болки, обаче -
предпочитаните пред възможността
за хладност, равност
и пълно обезчувствяване).

Неустоимо притеглящо е,
когато Бог дъхва към мен,
освежаващо, благоуханно и топло като южняк,
изпращайки вятъра Си,
Който да следвам
по небесни пътеки.
Древни и нови,
обсипани с Божиите Свобода и изобилие,
изтъкани от волята Му.

Любов моя,
Ти отдавна си тук.
Далеч преди да ме има.
Идвам и аз.

Ще се слеем
на пресечната точка,
в средата на Кръста,
вдълбана в ярко червено,
където туптиш
очакващо
да заема своето място.

За да съм в Теб.
За да си с мене.