Нагнетяват се бавно,
уплътнени и рошави,
неизследваните ми докрай мисли.
Срастват се
като плътна стена.
Не ограда, която предпазва. А зид.
Зад който е затворена всичката светлина. Онази, прорязващата.
Обградена на този етап с непрогледност.
Не успявам да дорисувам повдигнат клепач. Нито да наруша тишината.
Избледнявам. Утихвам. Залязвам.
Пътьом надолу се питам милиони неща.
За какво е денят,
ако от него се губи посока и зрение,
а вместо това
ражда нощи без сън и луна.
За какво е топлината,
ако е илюзорна или не стига. От всички дистанции.
За какво е сърцето,
ако прелива от страхове и съмнения,
вместо от споделяне посред болка и радост.
За какво е преодоляването на трудности,
ако не произвежда постигането на цялост и пълнота.
За какво съм, ако съм нож,
който обезкръвява или спира дъхът,
и подлага крак на пътя на вярата,
хлъзгайки я встрани от целта,
раздирайки я с пироните-угризения.
За какво съм, ако от бастион, ставам на камъни.
В огъня на молитвата.
Всичко това е измяна на моето име.
И сега, вместо да е кръвопреливане на смелост,
е разсъбличане
от одежди, надежди, позиция.
Още не стигам до мъдрост.
Тя ми е непривична
и все ми убягва по принцип.
Заради ненормалността,
характерна за изчанчената ми същност,
когато...
Без оправдание.