Непоносимо е
да се отказваме напълно от мечтите си,
нали?
Понасяме трудно
нуждата от примирение.
Да спрем да гоним себе си.
Да спрем да се преследваме.
Да спрем да се намираме.
И да захвърлим вярата. Във нас самите.

Прибираме и свиваме;
натикваме прашинки от останали мечти
и оцелели чувства.
Държим ги в шепа.
Стискаме ги.
До кръв. До смърт.
Боли от тях. Боли.
Но нищо...

Човек ги съхранява
когато даже, сграбчили за гърлото,
го задушават.
Неосъществими и поглъщащи,
пак трудно ги предаваме.
Нали са лични. Нали са наши.
Не се отказваме.
Подхранваме напразно апетита им,
дори когато ни разяждат и изяждат живи.

Човек ли си - не можеш,
и не бива
да си живуркаш без мечти.
Целувай ги,
когато те убиват.
Прегръщай ги, когато те наказват
с това, че си избрал погрешното.
Със дъх топли ги. Със сълзи.
Прибирай ги на дъното. В очите.
И им шепти молитви.
Докато ги дишаш.

                                              (преработено старо от 02.03.2011 г.)

"...Целувай ги,
когато те убиват.
Прегръщай ги, когато те наказват
с това, че си избрал погрешното.
Със дъх топли ги. Със сълзи.
Прибирай ги на дъното. В очите.
И им шепти молитви.
Докато ги дишаш...."

...А после...ако жив си...се върни!

Някак мелодията от думите, оживя в мен...сълзи напират от опити, описани от теб...благодаря ти...общовалидно ли...уви не е...защото го разбират само хора със мечти...

на теб и на мечтите ти, Благовестие!... :)

Ще разберат само хора с... мечти.
Благодаря ти!

А на теб ще ти допадне повече оригиналът, който ще обясни промяната в заглавието и не само ;)

Пристъп...

Непоносимо е
да се откажа напълно от мечтите си.
Понасям трудно
нуждата от примирение.
Да спра да гоня себе си.
Да спра да те преследвам.
Да спрем да се намираме.
И да захвърля вярата във нас.

Прибирам някак,
свивам и натиквам
останалите ми мечти
и разпилени чувства.
Държа ги в шепа.
Стискам ги.
До кръв. До смърт.
Боли от тях. Боли.
Но нищо...

Човек ги съхранява
когато даже, сграбчили за гърлото,
го задушават.
Неосъществими и поглъщащи.
Пак трудно ги предаваме.
Не се отказва,
подхранва ги напразно,
дори когато го разяждат и изяждат.

Целува ги,
когато го убиват и наказват
с това, че е избрал неправилното.
Със дъх ги топли. Със сълзи.
Прибира ги на дъното. В очите.
И шепне им молитви.
Докато ги диша.

Шегувам се, Марине :))
Сърдечно благодаря!

Канибалистично.
Ритуално
вкусно.

Усещам го различно...

Би могло, ако не беше
канибалистично,
ритуално,
вкусно. Кърваво... (добавям този цветен нюанс, защото знам, че ще ти хареса)

невярно, предполагам, но не е малко
(точно както ти харесва)

Събирам остатъците
след вакханалията.
Пепел, увяхнали кактуси, спомени за жена.
Археология.

Спри с разкопките.
За Бога!
Остави ме
да почивам. В мир.

Ashes to ashes.
Dust to dust...

мярка ми се като заглавие
за следващата ти самодисекция.

"...Неосъществими и поглъщащи,
пак трудно ги предаваме.
Нали са лични. Нали са наши.
Не се отказваме..."

Хубаво е, много е хубаво стихотворението, Люси! Поздрави!

Мдаа, не се отказвай...