Дали от времето навън
така ми стана мрачно.
Вали в очите, рукна изведнъж
на ситни остри капчици.

Понякога така боли като се сетя
и даже не достигат думите,
за да опишат точно гърча на душата.
И позволявам да се свие някъде на дъното,
изгубена докрай във дебрите на самотата.

Вали надлъж и именно в сърцевината,
а облаци захлупват ниско чувствата
и тежко е, не може да се диша.
Гневът се разпростира, сее корени горчиви.
И вятърно е, сякаш газя в кал и киша.

Във опит да преглътна стискам зъби,
но хруска и отвътре разранява още повече.
Прежулва, сякаш огън преминава,
следите ти чертае и прогаря.
И запечатва ги. Онези,
с които искаш безвъзвратно да си тръгнеш.

Нали от времето навън е.
Стана мрачно...